усмихнато разливам се в деня...
И даже някак весело увивна
играя си с намигащи цветя.
Пронизвам се през въздуха уханен,
разливам се по меката трева
и после към небето се отправям,
от синьо даже спиращо дъха.
А всъщност...си пристъпвам по асвалта,
захласната по пролетния ден
и мисля си,че ето-колко малко
е нужно слънце да изгрее в мен.
стопяваща в едно сами сърца...
Защо,Любов,си толкова фатална,
оставяща душите ни във пепелта?...
Какво си ти?Омайна пролет?
Във зима лято?...Празен вик?
Защо така жадуваме за теб,когато
след теб неумолимо ни боли?
Защо,Любов,кажи защо те има
щом повече си спомен и мечти?
Защо,Любов,си тъй неуловима,
щом само с тебе истински горим?
Когато ме извикаш през света,
криле поникват в мен и с тях политам.
А земната ми и измъчена душа
от щастие объркана, пак свиква
да тича волно в цветните поля,
небето да прегръща до забрава,
морето да разплисква над света
и с обич всеки миг да заразява.
И може би така ще долетя
до твоята душа неутолима...
Ще те прегърна нежно с влюбени крила,
а после.....
като повей ще отмина.
Пролет моя, пъстрокоса,
тъй те чаках дълги дни...
И в сърцето ми ти слънце носиш...
...и душата ми със теб цъфти.
Пролет моя, пъстрокрила,
тъй събуждаш в мен страстта...
...и напиваш ме със сила
без криле да полетя.
Пролет моя, пъстроцветна-
земен рай...неземен стих.
В мен туптиш със онзи трепет,
сътворил ме от мечти.
само миг ще поседна,
ще погледам как пиеш кафе…
Ще си взема от теб,(ала не за последно),
малко сила…И нови криле.
После пак ще се хвърля във мрака
да се боря за мойта душа.
Оцелявайки…,(знам ,че ме чакаш),
ще изстрадвам таз карма –съдба.
Знам,че някой ден всичко ще свърши-
ще разкъсам тоз дяволски кръг
и пречистена в теб ще се върна…
…за да тръгнем по Нашия път.
аз слънцето се взирам да открия.
...И вярвам,
че щом има я нощта,
зад ъгъла то някъде се крие.
Ти някъде зад ъгъла си спрял
и чакаш с него в мене да изгрееш,
остатъци от себе си събрал,
остатъка от мене да превземеш.
А аз ще се надигна от жарта
след безпощадната стихия на живота-
безмълвно ще отърся пепелта
и ще възкръсна в теб
като прегръдка топла.
Как искам аз така,
извън света,
да се издигна със криле ненатежали
от принципи,морал и суета,
единствено сърцето си познала.
И искам аз така,
извън света,
да те застигна със душата оцеляла
и там,във непрогледната тъма
да си запалим слънце от мечтите неизтляли.
И искам пак така,
извън света,
да бъдеш нежен полъх и магия
и в твойта обетована земя
душата си от бурите да скрия.
Аз искам ти така,
извън света
да ме прегърнеш с чувства зажаднели.
Един във друг да се стопиме без следа,
към себе си със обич задлъжнели.
Ела до мен...Макар и през света.
Дори така сърцето те усеща.
Дори така самотната душа
се стопля и във теб мечтите среща.
Дори така земята ми трепти
от досега със твоята планета.
И в тъмното проблясват пак звезди...
..Надежди плахи пак във мене светват.
Тръгни към мен...и тази самота
ще си отиде чужда и смирена...
...И може би ще дойде Любовта
от скитане и клетви уморена.
А ето пак ги нижа,ред след ред,
